Боксът и политиката: От ринга до коридорите на властта

Боксът е спорт, който предизвиква силни емоции и не оставя никого безразличен. Политици, администратори и журналисти знаят това и често борбата за места около ринга надхвърля случващото се на самия ринг.

Доказано е, че боксьорите не само че не предизвикват улични боеве, но дори когато са замесени в такива, проявяват хладнокръвие и помагат за възстановяването на реда. Всеки, който е слагал ръкавици, знае, че тренировката в боксовата зала е най-пълноценната, макар и мъчителна, в сравнение с други спортове. За да постигне резултати, боксьорът полага не само физически усилия, но и строга дисциплина, лишения и режим на живот. Поради тези дадености трябва да се прави разлика между спортистите, които се качват на ринга, и „официалните лица“, настанени с "покани" и пропуски около ринга.

Факт е, че в боксовите зали влизат все по-малко посетители. Интересът към боксовите мачове е жив, но кандидатите за участие в тях видимо намаляват. Кризата не е само българска. Тя е световна. Дори и в Лас Вегас срещите на високо ниво са рядкост. Бивши величия на ринга, като Майк Тайсън, свършили парите, отново слагат ръкавиците.

В миналото, всяка неделя имаше боксови срещи и турнири. В зали като "Сливница", "Малкото стадионче" и "Универсиада" гонгът отекваше редовно. Имаше дори отборно републиканско първенство. Ние, малчуганите, изрязвахме снимки от спортни вестници и списания и ги лепяхме в съблекалните. На Олимпийските игри в Рим, Шишман Мицев бе победен по точки от Нино Бенвенути. Шишман не беше най-добрият ни боксьор, но със сигурност най-техничен. Той нямаше за какво да се срамува. След победата над българина, Бенвенути стана Олимпийски шампион, а след това и световен. Аз се добрах до неговата снимка и я залепих на вратата на моята стая. Пазя я до днес!

Когато ме включиха в младежкия национален отбор, много бързо разбрах, че групата, съставена от Тодор Андреев, Емил Жечев и цялото им обкръжение от кадри и придружители, се интересуваше само от пътуване в чужбина. Здравето, бъдещето и съдбата на боксьорите не бяха в полезрението им. Нужни им бяха „медалисти“. Когато разбрах, че съм в разширения отбор за Игрите в Мексико, аз напуснах бокса на пръсти.

Десетина мои приятели не постъпиха като мен. Между тях са Евгени Гигов, Мишо и Сашо Мицеви, Стоян Пиличев и Кирил Пандов. Всички те напуснаха преждевременно този свят.

Във Франция за известно време бях съдия и рефер. Първото впечатление беше, че колегите ми не бяха влизали никога в боксова зала и всички произхождаха от посредствено социално ниво – улични полицаи, месари или безлични общински чиновници. Сложили папионки, под прожекторите на ринга тези хора се преобразяваха. Готови бяха на всичко, за да бъдат отново „поканени“ на престижни мачове пред подбрана публика около ринга.

Цялата тази група хора, финансирана с държавни субсидии, усети, че клона, на който седи, изтънява. Боксьори липсват. Така се роди и реализира идеята за женски бокс със същите президенти на федерации, рефери и съдии. Те потриват ръце, въпреки че са в сърцето на скандала.

Вярно е, че има защитници на появата на жени на ринга в името на равнопоставеността. Те обаче забравят, че в името на същата тази равнопоставеност и мъжете биха могли да се изявяват в състезания по художествена гимнастика.

Следователно са нужни ясни правила и ясно разделение не само на дисциплините, но и на половете.

Истината обаче е горчива. За да има млади футболисти, плувци и боксьори, младите българи се нуждаят от идоли. Да говорят за тях, да ги виждат и да ги имитират. Двигателят на спорта е успешният пример на човека, на когото искаш да приличаш.

След скандалите с бокса в Париж, никое момиче няма да залепи на шкафчето си снимка със счупените носове на нашите представителки.