В Централния дом на кинематографистите в Москва на 13 ноември 1986 г. е показан филмът „Покаяние“ на Тенгиз Абуладзе. Лентата е завършена още през 1984 г., но дотогава е била задържана от съветската цензура. Премиерата бързо се превръща в културно събитие.

Филм, който чака три години

Абуладзе използва алегорията, за да заобиколи директния сблъсък с официалната идеология. В центъра на историята е Варлам Аравидзе, измислен управник, чието погребение не слага край на престъпленията му. Тялото му е изваждано от гроба от жена, която не позволява обществото да забрави какво е сторил.

Зрителите разпознават зад образа Сталинската епоха и нейните наследници, макар имената им да не са произнесени. Филмът е произведен от грузинската телевизия и остава извън широкия екран до края на 1986 г. Национално разпространение получава през 1987 г.

„Като художник не се нуждая от перестройката. Моите художествени и граждански принципи са останали същите, каквито са били и преди 20 години“, казва Тенгиз Абуладзе в интервю за „Крисчън сайънс монитър“.

Награди в Кан и международно признание

През 1987 г. филмът участва в конкурсната програма на 40-ия Кански фестивал. Според официалния архив на фестивала „Покаяние“ печели Голямата награда на журито и наградата на ФИПРЕССИ, а отличие получава и от Екуменическото жури. Лентата е номинирана за „Златна палма“, но наградата отива при „Под слънцето на Сатаната“ на Морис Пиала. Така проверимият брой награди от Кан е три.

Успехът в Кан прави Абуладзе международно разпознаваем режисьор, а филма – символ на перестройката. Силата му е не само в осъждането на тиранията, но и във въпроса какво правят обикновените хора с паметта за нея.

Шест награди „Ника“

През 1988 г. „Покаяние“ доминира първата церемония на наградите „Ника“ в Москва. Филмът печели във всичките шест категории, в които е номиниран: най-добър филм, режисура, сценарий, операторско майсторство, мъжка роля и работа на художника-постановчик.

Същата година Абуладзе получава Ленинската награда за трилогията си „Молба“, „Дървото на желанията“ и „Покаяние“. Последният филм остава най-болезнената и политически натоварена част от нея, напомняне че миналото не изчезва само защото е забранено да се говори за него.

Снимка: SteveInLeighton's Photos / Wikimedia Commons, CC BY-SA 2.0 (илюстративна)